Много често ей така си седя вкъщи и си гледам през прозореца. Понякога мисля. Понякога не. Естествено не мога да се чудя "Защо Слънцето изгрява". Но пък се чудя, например, защо винаги пиша Слънце с главна буква... Или пък се сещам за някой отминал летен ден, който никога няма да се върне, но и никога няма да забравя. Или за някой стар приятел, с който сме се отчуждили и вече дори едно "Здрасти" звучи далечно, ако не и лицемерно. И се чудя как ли стана това...
   Някога си, в някой отминал слънчев ден сигурно съм била по-усмихната от днешния. Дали просто Слънцето не грее вече достатъчно? Или може би съм вече загубила повече отколкото осъзнавам. Може би с всеки следващ миг само лицемерните усмивки се увеличават. А сега имам ли приятел, на който да се доверя и с който да споделя? Имам ли нещо повече от спомените? Не... Май единствено Слънцето ще ме придружава напред през живота ми. И аз ще продължавам да седя и да си мисля не за изгрева, а за залеза на отминалите дни... За залеза на старите приятелства.