Не, не съм луда... Но пък обичам понякога да си говоря със себе си. Поспорвам си, поскарвам се ту с едната половина, ту с другата. И така... Приятно е. Пък е и полезно - разпускам, взимам май по-добри решения (ако може да се каже за някое решение, че е добро). Не си говоря на глас, де... Пиша си, както и сега правя. То нали затова са дневниците. И буквите. Ако човек не можеше ей така понякога да си говори със себе си, защо му е въобще да си общува с някой? Чудя се. Понякога си мисля, че намирам отговор на въпросите, които си задавам. После не си харесвам отговора. Не знам дали продължавам да търся. Не знам кога съм спряла. И ето... Днес си поговорих малко със себе си и обсъждах дали всъщност наистина е било "разговор със себе си" или просто "говорене на себе си" (като няма кой друг да ме слуша...)